11 Quotes by Людмила Филипова

Имаше мигове, когато й се искаше Боян да може да я обеди, че всичко това никога не се е случвало. Как искаше да вярва. Готова беше да вярва. Но помислеше ли си го, разплакваше се, защото той така и не идваше - ни с молби, ни с гняв, ни с лъжи, ни с истина. Най-сетне очите й пресъхнаха, сърцето й се отпусна като удавник по морските вълни и течението я понесе. Спря да го чака. Удави момичето в себе си и престана да се надява. Болката изчезна, а животът й сякаш вече беше нечий друг.

Но макар да бе вече юноша, сърцето му беше на наивно дете, защото никога не бе мачкано в димните челюсти на болката, никога не бе галено от леден вятър в руините на илюзиите и никога не бе обичало.