През нощта Габи се опитва да стопли измръзналата си душа под тежкия юрган. Навън блестящи снежинки танцуват в безтегловност като спомените ѝ: въртят се, въртят се до главозамайване.

Габи се задушава под юргана. Болезнено сухите ѝ очи се впиват в мрака и възтановяват лицето на Гошо, но отзад изниква друг образ - сянката на Петър. "Не искам да мисля за него, отказвам, бях забравила, искам отново да забравя, мога да го направя, ще забравя". Габи стиска зъби и юмруци, сякаш усилието и волята могат да преборят паметта.

В окото ѝ се събира нова сълза: тази сутрин страхът ѝ бе попречил да спаси вероятно последната следа от баща си.

Дрехите на един покойник... Отначало не смееш да ги докоснеш, разплакваш се, когато минеш пред гардероба. После се заемаш, изваждаш един по един костюмите, пуловерите, ризите, чорапите. Със свито гърло и парещи спомени, започваш да подбираш кое ще запазиш, кое ще дадеш на бедните, кое ще изхвърлиш. С годините това, което си запазил, намалява; подаряваш палтото, молците изяждат пуловерите, копринената рокля прибираш в куфар, който никога няма да отвориш.

Сега Рада спи. Завързани с дебел шнур, чувалите лежат в коридора. Габи решава да си почине, когато забелязва на облегалката бяла плетка. Част от пуловер с две стърчащи куки вместо ръце. Когато започна да го плете, Петър все още го имаше. "Да го взема ли, или не? За спомен. Или да го преправя за себе си? Или за малката..." Непреодолимо колебание я връхлита пред тази безсмислена купчина бримки.