В семейството ѝ въпросите се посрещаха с ледено мълчание, като смъртни грехове. Рада също се научи да мълчи и така отрасна.

Именно в дълбините на това мълчание бих искала да се гмурна, там, където животът вече не съществува, където майка ми Рада и толкова други живяхме. Бих искала да усетя отново тежестта на тази плътна маса мълчание, за да се доближа до действащите лица и да ги съживя. Но как да се опише ежедневието на хора, които мълчат година след година? Как да се разкаже тази безкрайна поредица от дни, унищожени от страха да говориш?

Всеки имаше нещо за криене: подозрителен роднина, забранена книга, нарушена дисциплина, неуместна забележка, бегла подривна мисъл... С течение на времето дори не бяхме сигурно кое е подривно. От страх да не кажем неволно нещо нередно, си мълчахме. Беше монотонно; нямаше капчица разнообразие, никаква грапавина, за която да се заловя, за да разкажа.

Мъчителят знае, че човек, подложен на абсолютно мълчание, изгубва разсъдъка си.