9 Quotes by Йоана Йорданова

- Дилън? – вдигам, без да се замисля, без да се съобразявам, че Бен може да ме чуе, без да мисля за нищо.- Кайли. – гласа му звучи слаб, като на някой, който дълго време е бил затворник. - Ще се върнеш ли? – казвам, макар да знам, че това не е правилния въпрос. - Имаш ли химикалка? Учудвам се, но почти се хвърлям върху една на бюрото и после записвам някакъв адрес в Уилмингтън.- Кайли...- Знам. – простенвам. – Аз също.

Не си казваме нищо след това. Откъслечни спомени от Роли се въртят като пумпал в главата ми, но се правя, че ги няма. Карборо ми връща надеждата и същевременно ми я отнема. Докато вървим по тесните улици всичко ми се струва безсмислено. Защото какви сме тук? Излъгани деца, бунтовници без кауза и мечтатели за живот, който никога няма да принадлежи на нас. Но не това ме плаши. Плаши ме факта, че за някой друг, за нещо друго сме началото на нова династия Носители.

Драсканиците и знаците по стените вероятно са направени нарочно, но по някакъв странен, откачен начин изглеждат като гласове, пълни с отчаяние. Както когато нещо те притиска отвътре и ти се иска да изкрещиш, но не можеш и единственото, което ти остава е да го издраскаш някъде, защото не издържаш.

Така е и до днес - избиваме се за религии, страдаме без да вярваме и накрая умираме в една безкрайна и безсмислена война, водена в името на нищо. Лудостта се превръща в епидемия и не усещаме как през очите на един добър човек вече ни гледа чудовище с мъртви от омраза очи. Чудовище, готово да убива в името на опороченото си възмездие.

Но все пак, не мисля, че пристрастията са най-страшният път, по който можеш да тръгнеш. Има твърде много неща, които те отклоняват от детските мечти и те превръщат в нещо ново и непознато дори на самият теб. Понякога те превръщат в чудовище, а понякога толкова здраво си се заловил да се проваляш, че нищо не може да те спре.

Никога не съм разбирал хората, които имат тази отчаяна нужда да казват това, което чувстват. Защо е нужно? Никой не те чува наистина и в най-добрия случай просто те вземат за луд. За онзи, който играе жертвата. Никой не се трогва от сълзите, никой не иска да види как умираш отвътре, защото, по дяволите, хората са егоисти. И не ти остава нищо, освен да се бориш сам. До последно, до болка и до кръв – винаги сам.

Знам, че всеки има право на изкупление. Всеки заслужава да му бъде простено, независимо какво е направил. Но ако деянието ти не е просто грешно? Ако е зло? Може ли да ти бъде простено, ако ти самият си зло?

Но той не беше такъв. И сигурно и другите го знаеха, защото никой, който живее от дълго време в Карборо не се подиграваше с него, не се учудваше и най-вече - не се занимаваше с него. Защото на тях просто не им пукаше, и сега не им пука. Той бе просто поредния чудак, криещ изгубената си личност и разбитото си сърце.

Някаква част от мен иска да спра. Иска да се предам. Копнее да се оставя на болката, а чудовището вътре в мен да я превърне в сила. Тогава ще бъда съвършен, неуязвим, вечен. Никога повече няма да се нуждая от някой друг. Но друга част се мрази за това. Иска да се върне и да започне всичко отначало. Затова същността ми не спира да шепне не само думите на Кайли, но и моите собствени:Аз съм Дилън Вайт и чувствам.Аз съм Дилън Вайт и ще се боря.